Файл:Барни Матю (BARNEY Matthew).png

Резюме

Матю Барни е роден 1967г. в Сан Франциско, завършва Йейлският университет. Tой е съвременен артист и кино режисьор. Направленията в изкуството, в които работи, съчетават скулптурни инсталации с пърформанс и видео арт. Неговата художествена визия акцентира върху физическите усилия в спорта и еротичните им подтонове, за да изследва границите на тялото и сексуалността. По този начин творчеството на художника отразява миналото му като спортист. Ритуалните действия на Барни се разгръщат в хибридни пространства, които едновременно напомнят тренировъчен лагер и медицинска лаборатория, снабдени с тепихи за борба и тренировъчни уреди, както и с разнообразни реквизити, често отляти от или покрити с вискозни вещества като восък, тапиока и вазелин. Най-ранните му творби, създадени в Йейл, са реализирани в спортния комплекс на университета. В тази алтернативна вселена протагонистите на Барни, включително актьор, облечен като играчa от Oakland Raiders Джим Ото, както и самият художник — гол или дегизиран, участват в метафоричен танц на сексуална диференциация. Изследванията на Барни върху тялото се основават на атлетически модел на развитие, при който растежът се случва само чрез ограничение: мускулът среща съпротива, уголемява се и се разрушава, а след като се възстанови, става по-силен. Тази триъгълна връзка между желание, дисциплина и продуктивност е основа за размисъл върху половата разлика. Тези атлетически и сексуални препратки се сливат в номера на фланелката на Ото – „00“, който се превръща в лайтмотив в продължаващото изследване на Барни върху полиморфната сексуалност. Този мотив, криптиран и повтарящ се в творбите му, се появява периодично като маркер на изминалото време във видеата му, а в променен и символен вид – като продълговата форма, наподобяваща футболно игрище. Барни отбелязва, че продълговатата форма представлява „отвора и неговото затваряне — или тялото и самоналоженото му ограничение“. Омонимно на думата „авто“, името Ото също така подсказва автоеротизъм, или затворена, самодостатъчна система.

Произведения

CREMASTER

Матю Барни започва работа по серията от филми CREMASTER през 1994 г. Пропускайки хронологичния ред, той първо създава CREMASTER 4 (1994), следван от CREMASTER 1 (1995), CREMASTER 5 (1997), CREMASTER 2 (1999) и CREMASTER 3 (2002). Успоредно с всеки пълнометражен филм от цикъла CREMASTER, който Барни написва и режисира, и в който често играе една или повече роли, той създава свързани скулптури, рисунки и фотографии. Този епичен цикъл има за отправна точка мъжкия кремастер мускул, който контролира контракциите на тестисите в отговор на външни стимули. Проектът изобилства с анатомични алюзии към позицията на репродуктивните органи по време на ембрионалния процес на полова диференциация: CREMASTER 1 представлява най-„възвисеното" (или недиференцирано) състояние, CREMASTER 5 – най-диференцираното. Цикълът многократно се връща към онези моменти от сексуалното развитие, в които изходът все още е неизвестен — в метафоричната вселена на Барни тези моменти представляват състояние на чиста потенциалност. С развитието на цикъла в продължение на осем години, Барни започва да надскача биологията като път за изследване на създаването на форма, използвайки наративни модели от други области като биографията, митологията и геологията.

CREMASTER 1 (1995) се развива на стадион Бронко в Бойзи, Айдахо. Филмът пародира музикалните спектакли на Бъзби Бъркли, филтрирани през естетиката на спортната пропаганда от Третия райх на Лени Рифенщал. Група танцьорки оформят очертания на репродуктивни органи на футболно игрище, а движенията им се ръководят от актриса-звезда, която едновременно обитава два дирижабъла и създава анатомични диаграми, подреждайки редици от гроздове.

CREMASTER 2 (1999) се редува между ледниците на Колумбия в Канада и солените равнини Бонвил в Юта. Това е готически уестърн, свободно вдъхновен от историята на Гари Гилмор, осъден и екзекутиран за убийство в Юта. Биографията на Гилмор се разгръща чрез поредица от фантастични сцени, включително спиритически сеанс, който символизира зачеването му, и затворническо родео в арена от отлята сол, което представлява екзекуцията му чрез разстрел.

CREMASTER 3 (2002) е частично зомби-трилър, частично гангстерски филм. Като последната завършена част от цикъла, филмът е дестилация на основните теми на Барни, разгърнати чрез символична матрица, включваща масонство, келтски митове и кодирани препратки към самия цикъл CREMASTER. Действието се развива в сграда „Крайслер“ в Ню Йорк, но включва и отклонения към музея „Гугенхайм“, състезателната писта в Сарагота Спрингс и Гигантския път в Северна Ирландия.

CREMASTER 4 (1994) е ситуиран на остров Ман, където мотоциклетно състезание преминава през пейзажа, сатир с танцови обувки се гърчи в подводен канал, а три феи си устройват пикник на зелено възвишение. Частично водевил, частично викторианска комедия на нравите и частично роуд муви, този филм изобразява чистия стремеж в борбата му да надмине самия себе си.

CREMASTER 5 (1997) , заснет в Будапеща, е изпълнен като опера с якобински гълъби, царица, обзета от любовна мъка, и нейния трагичен герой. Наративът се развива от Унгарската държавна опера до баните Гелерт, обитавани от водни духчета, които играят в басейн, пълен с перли. Като заключителна глава на цикъла, филмът проследява историята на окончателното освобождаване — физическо надмогване, което е неразбрано и възприето като загуба. Джонатан Джоунс, британски художествен критик пише в The Guardian по повод цикъла от филми: “Един от най-изобретателните и брилянтни постижения в историята на авангардното кино”.

River of Fundament (2006–2014)

River of Fundament е три-актна опера, вдъхновена от романа Древни вечери на Норман Мейлър. В сътрудничество с композитора Джонатан Беплър, Матю Барни комбинира традиционните форми на наративното кино с елементи на заснет пърформанс, скулптура и опера, пресъздавайки хиперсексуалната история на Мейлър за египетските богове и седемте етапа на прераждането, паралелно с възхода и упадъка на американската автомобилна индустрия. Барни заменя човешкото тяло с тялото на Chrysler Imperial от 1967г. — централният мотив от неговия по-ранен филм Cremaster 3. Централната сцена във филма е абстракция на опелото на Мейлър, ситуирана в апартамент, реплика на покойния писател в Бруклин Хайтс. В сцената участват Маги Джиленхол, Пол Джиамати, Илейн Стрич, Елън Бърстин, Питър Доналд Бадаламенти II, Джоан Ла Барбара и джаз перкусионистът Милфорд Грейвс.

Redoubt (2018–2021)

През 2017г. Барни започва работа по нов двучасов филм, Redoubt, чиято премиера се състои през март 2019г. Филмът е заснет в планинската верига Соутут в Айдахо, САЩ, и вплита множество пластове от митологии, включително мита за Диана и Актеон, както и препратки към спорното повторно заселване на вълци в региона и към металургията, за да изследва „мястото на човека в природния свят“. Галерията за изкуство към Йейлския университет представя Redoubt на 1 март 2019г. заедно с изложба от бронзови и месингови скулптури и електроплакирани гравюри, вдъхновени от филма. Изложбата пътува след това до UCCA Пекин (2019–2020г.), а по-късно и до Hayward Gallery в Лондон (2020–2021г.).

Пърформанси

Матю Барни експериментира и с пърформанс пред публика. Произведенията REN и Guardian of the Veil възвръщат езика на Cremaster Cycle чрез ритуалистично изследване на египетската символика, вдъхновена от романа Древни вечери на Мейлър. Guardian of the Veil се провежда на 12 юли 2007г. на Manchester International Festival в Англия. REN се състои на 18 май 2008г. в Лос Анджелис. На 2 октомври 2010г. се осъществява пърформансът KHU, втората част от седем-частната поредица, създадена в сътрудничество с Джонатан Беплър и вдъхновена от Древни вечери, който се състои в Детройт. През юни 2009г. Барни и художничката Елизабет Пейтън осъществяват съвместния проект Blood of Two, пърформанс за откриването на изложбеното пространство на фондация Deste — Slaughterhouse на гръцкия остров Хидра. Двучасовото представление включва водолази, които изваждат от близък залив витрина, съдържаща рисунки, потопени във вода месеци наред. Процесия от рибари пренася витрината по виещи се стъпала. В един момент върху кутията е положена мъртва акула. Рибарите продължават към изложбеното пространство, носейки витрината и акулата, следвани от зрители и стадо кози. В Slaughterhouse витрината е отворена, водата се излива, а рисунките се разкриват. Акулата впоследствие е сготвена и сервирана на гостите.

Публични проекти

През юни 2017г. Барни, кураторът Брандън Стосой и други артисти инсталират Remains Board върху фасадата на студиото на Барни в Лонг Айлънд Сити. Това е голям цифров часовник със седем сегмента, видим от сградата на ООН и среден Манхатън, който отброява оставащото време от мандата на президента Доналд Тръмп. Remains Board е включен за първи път по време на дълготраен комедиен пърформанс от Джош Фадем. На деня на инаугурацията през 2021г., точно в 12:00 ч., Хайла Хънт-Хендрикс от групата Liturgy изнася китарно соло под Remains Board, докато таймерът се приближава към 00:00:00.

Награди и отличия

През 1991г., едва на двадесет и четири години, Барни е удостоен със самостоятелна изложба в Музея за модерно изкуство в Сан Франциско. Музеят Бойманс ван Бойнинген в Ротердам организира негова самостоятелна изложба, която обикаля Европа през 1995 и 1996г. Барни е участвал в множество международни изложби, като Documenta в Касел, Германия (1992); Биеналето на Уитни Музей за американско изкуство, Ню Йорк (1993, 1995); и Aperto ’93 на 48-то Венецианско биенале, където получава наградата Europa 2000. Сред многобройните му отличия са: наградата Hugo Boss на Музея Гугенхайм (1996); медалът Skowhegan за комбинирани медии (1999); наградата James D. Phelan в категория видео (2000); наградата Glen Dimplex на Ирландския музей за модерно изкуство (2001); наградата Kaiser Ring от музея Мьонхехаус в Гослар, Германия (2007); и наградата Golden Gate Persistence of Vision на 54-тия Международен филмов фестивал в Сан Франциско (2011). "Matthew Barney: The Cremaster Cycle", изложба с произведения от целия цикъл, организирана от Музея Гугенхайм, дебютира в Музея Лудвиг в Кьолн през юни 2002г., след което пътува до Музея за модерно изкуство на Париж и Соломон Р. Гугенхайм Музеум в Ню Йорк. Барни е имал и големи самостоятелни изложби в Astrup Fearnley Museet за модерно изкуство, Осло (2003); Living Art Museum, Рейкявик (2003); 21st Century Museum of Contemporary Art, Каназава (2005); Sammlung Goetz, Мюнхен (2007); Fondazione Merz, Торино (2008); The Morgan Library and Museum, Ню Йорк (2013); Националната библиотека на Франция, Париж (2013–14); Haus der Kunst, Мюнхен (2014); и Музея на старото и новото изкуство, Тасмания (2015). Негови творби са показвани и в множество групови изложби, включително в MoMA PS1, Ню Йорк (1999, 2001, 2002, 2006, 2013); Музея Соломон Р. Гугенхайм в Ню Йорк и Гугенхайм Билбао (2002, 2011); Венецианското биенале (2003); Walker Art Center, Минеаполис (2005); Biennial of Moving Images в Париж (2005); Deutsche Guggenheim, Берлин (2006); Уитни Музей за американско изкуство, Ню Йорк (2007); Музей за модерно изкуство, Ню Йорк (2009, 2010, 2011); New Museum of Contemporary Art, Ню Йорк (2010, 2013); и Metropolitan Museum of Art, Ню Йорк (2012).

Критически анализ

Работата на Барни предизвиква остри критически реакции — както положителни, така и отрицателни. Той често е сравняван с пионерите на пърформанс изкуството Крис Бърдън и Вито Акончи. Някои критици твърдят, че изкуството на Барни е едновременно критика и възхвала на комерсиализма и мейнстрийм киното. По повод загадъчната природа на Cremaster поредицата, Александра Келър и Фрейзър Уорд пишат: „Вместо да четем Cremaster, ние сме насърчени да го консумираме като висококачествена визуална наслада, чиято символна система ни е достъпна, но не е необходима за удоволствието ни: смисълът, с други думи, вече не е задължителен компонент на художественото производство или възприемане. Оставен сам на себе си — а той е изцяло съставен от 'устройства' — Cremaster ни поставя в рамка на взаимно гарантирана консумация, в която ние го поглъщаме, докато той поглъща нас.“ Философът Артър С. Данто, добре познат със своите трудове върху естетиката, хвали Барни и подчертава значението на неговата работа със знакови системи като масонската символика. Други разглеждат творчеството му като съвременно проявление на сюрреализма. Крис Чанг отбелязва, че филмите от поредицата Cremaster са „напълно тайнствени, херметични и солипсистични... и въпреки това периодично предлагат едни от най-загадъчно красивите кадри в експерименталното кино, които някога ще видите“. „Работата на Барни — ново начало за новия век?“ — пита Ричард Лакайо в Time. — „По-скоро прилича на много енергично копнежно търсене на начало, в което всякакви образи са мобилизирани в услуга на една сложна лична фантазия за завръщане в утробата. Там винаги нещо красиво и изтощително е в процес на формиране. Ще роди ли някога?“ „Барни е нещо истинско. Когато насочи безкрайното си въображение към дадена тема, той навлиза в най-дълбоките ѝ пластове и създава образи и идеи, които остават завинаги в ума ти“ — пише изкуствоведът Ричард Дормънт в The Daily Telegraph