Преглед на кода на "Критикувайки медията"

'''Критикувайки медията'''

''Изложба на студенти от магистърска програма “Дигитални изкуства”, НХА''
	
	Преди да сме забравили, нека го опишем. Една тридневна изложба в Галерия Credo Bonum, реактивира един по-осезаем поглед върху създаването на дигитално изкуство у нас. 
В дидактичен дух текстът към изложбата, като в информационно-разяснителна кампания съобщава: “Дигиталните изкуства са следствие от взаимодействието между дигиталните технологии и дигиталната култура. Художниците кроят своята идентичност през възможностите разкрити от новите медии, но много от тях реагират критично спрямо техните дълбоки влияния в социалната архитектура, културната памет, функциите на институциите, изграждането на съвременната личност.”
Текстът е на Венелин Шурелов, а изложбата е без претенции за кураторска структура, тя е резултат от работата в ателиетата на магистрите по “Дигитални изкуства” в НХА. Показаните работи и най-вече подходът на студентите, дават повод за заглавието и за някои размисли.
Изложбата представя четирите дипломни работи на Вълко Чобанов, Марина Генова, Мартин Стратиев и Пламен Хубенов. Техните произведения поставят въпроси свързани с кризата на идентичноста, кризата на художественият обект, кризата на естетическите норми, кризата на дигиталния потребител.
В изложбата са включени семестриални работи на студентите от първи курс Верджиния Стефани Дойчева, Весела Данчева, Даниела Такева, Зорница Маркова, Иван Абаджиев, Иван Богданов, Калоян Богданов, Лора Желязкова, Николина Недялкова, Угур Тахир. 
Студентите представят своят авторски подход с най-различни средства: видео арт, пърформанс, дигитален печат, 2D и 3D дигитално прототипиране, електроника, програмиране.
Панегирик на нарцисизма
В една от работите си Николина Недялкова използва цитат от Терънс Маккена: “Културата е масова халюцинация”. Заключението е диагноза, която чудесно пасва на самата изложба. Цитатът илюстрира състоянието на образа, като закономерен спазъм във визуалния порой, причинен от интернет сърфирането на едно добре отгледано гугъл поколение, развито благодарение на културата на мрежата и достъпа, предимно лесния достъп. Поколение, което като поведение напомня мида закрепена на речно дъно, филтрираща и поглъщаща, каквото мине. С тази разлика, че закрепени пред екрана на компютрите си те раздават оценки, критикуват, съобщават глобални тези за състоянието на света и се занимават с всичко друго, но не и със себе си. Говорейки за кризата на всичко и всеки, те неволно изключват самите себе си от това състояние, тъй като собствените ни кризи се явяват незначителни на фона на глобалното. Нашите кризи стават значителни само, ако са споделени в мрежата и там предизвикат трусове на емпатия. Мрежата функционира като панегирик на нарцисизма, а социалната онлайн рефлексия и критика са като розови очила, през които гледаме на себе си. 
Енергийна ефективност
Homo Economicus е онзи, който иска да получи най-много удобства и лукс, като вложи най-малко труд и физическо самоотричане, той се стреми да осребри всяко свое усилие. В опозиция Homo Sociologicus не преследва себични интереси, а изпълнява социални роли. Икономичният и Социалният човек се срещат в Homo Economicus-Sociologicus. Икономичният човек е облякъл кожата на социалното животно. Полагайки минимални усилия той претендира за върховно разбиране на света и се опитва да извлече максимална полза от това. В контекста на правенето на изкуство, енергийната ефективност е широко скроената дреха на професионалистът-аматьор и аматьорът-професионалист. Вълко Чобанов пише в магистърската си теза: “Конкретно при интернет изкуството често трудно можем да различим работата направена от професионалист или аматьор. Лесен е достъпа до професионални инструменти за създаване на съдържание и споделянето на това съдържание. Това дава равни шансове за изява на всеки един потребител.” 
В света на изкуството проблемите със смисъла често се преодоляват с демонстрация на умения. Когато липсват и умения, просто няма смисъл. Дигиталните изкуства твърде често са предимно изкуство на умението, а като прибавим и доза забавление, ето ни чудесна комбинация за музеи и галерии, издържащи се от туристопоток. Марина Генова гледа на музеите и галериите като на магазини за подаръци (GIFT SHOPS). “Магазина в галериите се очертава като усилие за запазване на обществения интерес”, той е отражение на процесите в “белия куб”, където “изображението е конструирано така, че да символизира универсални ценности и неутрални позиции”, процесите следват логиката на капитала, а статута на произведението на изкуството, именно като такова се приписва от авторитета на институцията. “Институциите, разбира се, изискват критика, за да запазят своята морална власт, естетическата функция е заменена от критическата”, допълва тя. Това донякъде е отговор на дилемата, която поставя Вълко Чобанов: “Какво намираме за красиво и как това комуникира с нашите естетически принципи? Има ли интернет силата да трансформира начина, по който гледаме на света и на позицията ни в него?” 
Естетичното чувство се определя не само от моментната сила и влияние на Ерос и Танатос (както е било в последните няколко хилядолетия, та до скоро), но и от един трети играч на масата – Homo Criticus. Този, който от своята наблюдателница е способен да различи, да прецени, да артикулира, да обобщи, да назове, да обозначи, да отрази. С други думи Естетично е отразеното от Отразителя. Да си припомним, че копието отдавна доминира над оригинала, копието няма оригинал.
Мимикрията
Формите на изкуство са взаимстващи. Те се отражение на съществуващите системи. Те мимикрират, те апроприират, те безцеременно си присвояват, каквото пожелаят, симулирайки. Образът е спазъм, образът е симптом. 
В различните дипломни проекти се наблюдава тази тенденция с различна сила, единият се възползва (нихилистично паразитира) от типизирането на онлайн платформите в областта на информационните технологии и обявява кризата на юзера в неговата несбъдната уникалност (Мартин Стратиев), друг през средствата на съблазняването (Марина Генова), имитира флирта между капитал и изкуство, трети натрапчиво манифестира отегчението от мрежата и анти-естетиката, наречена от него: “индивидуалните и колективни естетически аномалии, отнасящи се до тялото и телесността в дигиталните платформи за споделяне” (Вълко Чобанов), четвърти се занимава с изграждането на интерактивна карта на субективно подбрани сгради в центъра на София, потенциално застрашени от разрушителната сила на цивилизационният избор на бизнесмените (Пламен Хубенов). Авторската интерпретация на последния е толкова умилително субективна, че обезоръжава всяка претенция за добавена стойност. 
Критика на критиката 
Питам се, доколко мога да съм убеден в стратегията на акселерационизма (да засилим една тенденция, с което да предизвикаме нейното самоунищожение), без да я отричам, най-малкото защото ми изглежда изящно ирационална. Питам се и, доколко представителите на констатиращо изкуство събуждат мисъл, а не мълчание, доколко стремежът към рефлективност, всъщност не асимилира оригиналността на автора в един общ безличен поток, доколко критиката не те отдалечава от способността да различаваш и преценяваш (Critical judgments), но те доближава до раздаването на присъди в общия хор на екзистенциално неудоволетворение. Питам се, неосъществимо ли е днес, тук и сега creatio ex nihilo?



Венелин Шурéлов 

09.07.2017